Иван Георгиев: Животът всеки ден ни показва, че никой не е по-добър сценарист от него (23 ноември 2011 г., 12:55 ч.)

От Уикиновини
Направо към навигацията Направо към търсенето

Няма как да не познавате Иван Георгиев от репортажите му за "Тази сутрин" и bTV Новините. През последната година беше в едни от най-горещите точки в страната - заложническата драма в Сливен, конфликтът в Катуница, изборите за президент и местна власт. Навръх 11-я рожден ден на Новините получи и признанието на колегите си, които го отличиха за "Репортер на годината". За натоварения му график говори неколкократното отлагане на срещата за интервю - през деня прави няколко включвания от приюта на отец Иван и следи последните развития по случая със заплаха от събаряне на обекта.

Първо - честита награда и от екипа на btv.bg. Потребителите страшно много те харесват, изключително активни бяха в задаването на въпроси към теб, въпреки краткото време. Да започнем с този - какво прави журналистиката за теб?

Дава ми усещане, че съм на прав път и съм на мястото си най-вече. Журналистиката дава много. Както виждаш, това интервю беше насрочено днес за ранната част на деня (бел. ред. в 12 на обяд). Успяваме обаче да се видим след 20 ч. , което показва колко динамичен е работният ми ден. Също така, имаше и план въобще да не спя в София тази вечер, тоест да замина в командировка още днес. Но ще пътувам много рано сутринта. Този начин на живот, постоянните пътувания, срещите с хора, колкото и тривиално да звучи, адски много обогатяват. Винаги съм искал да работя нещо, което да ми дава достъп до истории, които да научавам, които да разказвам.

В този ред на мисли, коя е историята, която искаш да разкажеш, но още не си го направил?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Причината се крие в това, че може би най-хубавите истории, които най-много заслужават да бъдат разказани, не могат да бъдат измислени. Животът всеки ден ни поднася толкова много изненади и ни показва, че никой не е по-добър сценарист от него. Може би ми се иска да разкажа такава история, която да доведе до тотална промяна на живота на хората; история, която ще донесе след себе си успокоение на голяма част от хората в страната, нещо, което ще ги накара да бъдат щастливи.

Преди да станеш репортер, обещавал ли си си нещо, някакъв принцип, който да спазваш. И ако да - спази ли си обещанието?

Обещах си да не правя компромис с качеството на работата си и в този смисъл - никога не съм изневерявал на това обещание, което съм дал на първо място пред зрителите и на второ място - пред себе си, разбира се. Както всички наши зрители и читателите на btv.bg знаят, слоганът на bTV Новините е "всички гледни точки”. Това до голяма част изчерпва начина, по който работим и е основно правило, към което винаги се стремим. Никога не съм нарушавал това правило.

Запазва ли се желанието и страстта към професията след няколко години работа или тя става по-скоро "сива"?

За мое щастие все още е рано да кажа дали с времето работата става тривиална и "сива", както се е изразил нашият потребител. Мога да кажа, че с изминаване на времето хъсът ми за работа се засилва, защото историите, които срещам, стават все по-вълнуващи. С времето човек придобива умението да вижда историите дори и на места, на които привидно те не съществуват. Така човек се настървява. Освен това, търсенето на истината според мен е един особен вид нагон, който човек или го има, или го няма. Това е като вроденото чувство у хората за справедливост - при някои е по-силно изразено, при някои - не чак толкова. Този нагон към истината е понякога болезнен и се изразява в опита да бъдеш професионалист докрай и на всяка цена.

Какъв съвет би дал на бъдещите журналисти?

Най-важното е човек да се забавлява с това, което прави. Наистина, когато прекарваш по 20 часа, отдаден на това, което трябва да свършиш, единственият шанс това да става както трябва е ти да му се наслаждаваш докрай. Винаги си личи, когато това не се получава. Личи си на екран. Ако някой си мисли, че може да заблуди себе си и околните, много греши. Освен това, човек, който не се забавлява, много бързо би се изхабил от този особен вид ритъм, от ежедневието на репортерската и на журналистическата работа. Когато човек се забавлява, тогава и комуникацията с хората, с които се среща, е много по-лесна. Тогава успяваш да влезеш под кожата на всеки и да изкараш това, което събеседниците крият в тях, защото намираш общ език, намираш път до тях. А когато човек е напрегнат и не се опитва да вникне в това, което е под повърхността, винаги си личи крайният резултат. Човек не може да скрие нищо от камерата. Тя е едно увеличаващо стъкло и обикновеният зрител може да каже, че един продукт става, а друг - не.

Ако ти предложат пари и работа в жълт вестник ще приемеш ли и защо?

Не, не бих приел, защото наименованието, табелата "жълт вестник" в България се слага на едни издания, на една журналистика, която не е съвсем журналистика. Това да измисляш истории за някого и след това да ги публикуваш няма общо с журналистиката. Ще се върна към отговора на един от предишните въпроси - истинският живот е това, което ме вълнува и т. нар. "обикновени" и "необикновени" хора - аз ги наричам "необикновени", защото всеки един човек има собствена история. Жълтата преса в България е нещо съвсем различно.

А ако трябва да отразиш почистването на България по кампанията на bTV "Да изчистим.. " (бел. ред. повече за нея прочети на daizchistim.bg), кой би поканил за интервю?

(Замисля се) Заради работата си в сутрешния блок и по-скоро рубриката "Бай Ганьо Европеец", често ми се налага да ходя на места, които изглеждат по един ужасяващ начин - показват едно потресаващо отношение на хората към природата и като цяло към заобикалящата ги среда - една култура на поведение, една култура на живот, която общо взето не дава много поводи за гордост. Бих поканил хора, които живеят на такива места. Те са адски много в страната. Разбира се, не можем да бъдем конкретни и да слагаме всички под общ знаменател. Но бих поканил хората, които са превърнали мястото, на което живеят, в едно малко сметище, за да ги попитам защо - защо са избрали да живеят по този начин, защо не разбират, че когато човек прави дори малко усилия, всички ние можем да живеем по коренно различен начин. Това, за което много хора не си дават сметка, дали забързани от тежкото си ежедневие, под бремето на проблемите, които всеки един носи на гърба си, е, че заобикалящата ни среда до много голяма степен формира начина, по който живеем, по който възприемаме света. Имах възможност да прекарам известно време в чужбина и съм се уверил в това, че когато хората поддържат красиво и чисто около себе си, някак е по-подредено вътре в тях и в отношението им с другите. Отразява се наистина, колко и нереално и утопично да звучи.

Кои теми са ти най-интересни?

Нямам любими теми. Имам любим тип истории - такива, които нямат нужда от много думи и обяснения, за да бъдат разказани. Тоест, истории, които в много голяма част могат да бъдат разказани чрез атмосферен звук от мястото на събитието, чрез кадри, които са достатъчно емоционални и силни, реакции на хора, които са на мястото. Такива истории харесвам - които са пълнокръвни и най-вече истински.

Какво прави един репортаж "уникален и магнетичен"? Каква е "подправката" за добрия репортаж?

Може би именно тази - екипът на мястото да изпитва удоволствие от работата си. Дори когато имаш една привидно малка история за отразяване - едни хора, които на пръв поглед не биха ти казали нищо интересно, но в същото време ти си готов да дадеш всичко от себе си и се забавляваш с това, което правиш. Тогава можеш да извадиш на повърхността и да покажеш на зрителите нещо, което никой не е очаквал. Примерите за това, разбира се, са много. Сещам се за нещо, което е от съвсем скоро. Около изборите решихме да отидем до едно село в Благоевградско, до което никога не е имало асфалтиран път, до което никога не е бил прекарван ток. Хората чакат това да им се случи от 40-50 години, но, за съжаление, това не се е случило въпреки обещанията и изборите през годините. Отидохме да видим какви са очакванията на хората там и как живеят те. Това е едно малко планинско село, по-скоро вече махала, много голяма част от жителите му са се изселили. Намерихме предимно възрастни хора, избрали да живеят там, въпреки трудния живот без ток и канализация, но да не бъдат в тежест на синовете и дъщерите си в по-големия град. Много ме развълнува разказът им със сълзи на очи как този път ги е лишил от най-ценното им - близостта на най-близките им хора, защото всички млади хора бяха заминали, най-често в чужбина. Когато попаднеш в такава ситуация, очакваш хората да ти говорят за избори и неизпълнени обещания, а всъщност те ни посрещнаха с историята си със сълзи на очи и напук на бедността и трудния им живот, напълниха на екипа една торба с ябълки и орехи като подарък.

Примерите за това са адски много. Вече няколко пъти в последните дни разказах как след събитията в Катуница, на фона на цялото обществено напрежение, което се беше натрупало, след поредното пряко включване в сутрешния блок, при нас дойде Наско, бащата на убития Ангел, който до тогава не познавахме и донесе закуски за целия екип на bTV. Беше изключително емоционален момент. Никой не очакваше това, тъй като само преди няколко дни този човек беше преживял една истинска трагедия. Трагедия, която надали някой от нас може да разбере докрай.

А трудно ли е да отразяваш всички гледни точки, когато вътрешното ти убеждение "говори"?

Всеки от нас репортерите се опитва да не отива на събитие с предварително създадена нагласа, въпреки че това е много трудно, тъй като сме разумни хора и на базата на собствения ни опит имаме някакви очаквания какво ще се случи на мястото. Не е трудно като вътрешно усилие обаче да потърсиш всички гледни точки, защото иначе в края на работния ден аз лично, както и всички мои колеги, няма да изпитваме удовлетворение от свършената работа, ако не сме го направили. Друг е въпросът, че понякога институциите в България правят показването на тези всички гледни точки доста трудно, защото достъпът до информация е спъван - чрез забавянето й, чрез отказ да се говори по всякакви причини.

И като за финал - как разпускаш след работа?

Разпускам най-вече със спорт. Много обичам да спортувам. Това ми е останало от дете, за което благодаря на родителите си. Обичам да ходя на фитнес, тренирам усилено. Играя футбол с колегите - всеки петък вечер се събираме. Това ми е останало от времето, когато тренирах в детско-юношеската школа на "Пирин". Иначе слушам всякаква музика без чалга. Обичам много да чета. За съжаление ми остава много малко време за това, но вечер обичам да отварям книга в ръка.

Гергана Бенчева, bTV

Източници[редактиране]

Новината в Спешно.Инфо (лицензирана в Уикиновини под CC-BY, версия 3.0 или по-късна)