Румяна Тодорова*: Българското здравеопазване е на ръба на пропастта (28 февруари 2010 г., 13:02 ч.)

От Уикиновини
Направо към навигацията Направо към търсенето

Съзнавам, че в един момент човек става пациент, и мисля, че е наказуемо да работиш в сферата на здравеопазването и нищо да не си направил за подобряването на положението на пациента. От друга страна, част съм и от лекарското съсловие, което сега е страшно объркано. Лекарите не знаят какво да правят, защото не знаят какво ги очаква. Все по-често колеги от моето поколение отиват да работят в чужбина. Ситуацията на младите лекари също е много тъжна, това каза пред ГЛАСОВЕ д-р Румяна Тодорова. И още: Половин година говорихме, че бюджетът няма да издържи на този лекарствен списък. Виждате, още през януари 2010 г. има преразход от 7 млн. лв. и вече е предложено за някои лекарства пациентите отново да започнат да доплащат. Тук има и социален момент. В малки общини, а и не само там, много хора влизат в болница, защото не могат да си купят лекарствата. Това е бедна България Спешно.Инфо публикува интервюто със съкращения.

Правилно ли е твърдението, че реформата в българското здравеопазване спря?

Според мен реформата спря, хайде да го кажа по-меко – тя се отложи. Знаете, че още от 2007 г. говоря за тези проблеми, затова не бя� особено приятна на предишното управление. Ще започна с болничната сфера. В България има страшно много болници за активно лечение. И никакви болници за долекуване. А най-голям процент от пациентите според различни проучвания са хронично болните. И те преминават през скъпите болници за активно лечение. Там би трябвало да влезе остро болният за кратко време, да бъде компенсиран, опериран и след това да премине в друг тип болница, където се оказват друг тип грижи и той ще престои по-дълго време. Именно този тип болници ги няма в България, защото политиката изобщо не беше насочена към хронично болните. Те са „хвърлени” на извънболничната помощ, която обаче няма капацитет и финансов ресурс да ги поеме. Един хроник „харчи” доста, но той рядко би постъпил в болница, ако извънболничната помощ го поеме, както трябва.

Освен това управляващите избраха политиката на изненадата. „Дайте да изненадаме болниците от 1 февруари, ще им сложим изискване по 2-ма специалисти за всяка дейност, за да не могат да сключат договор и така да си запазим парите”. Има толкова специалности, при които това е абсурдно изискване. Ето, аз съм дерматолог, какво да правят двама дерматолози, пък и задължително по 24-часово дежурство да дават. Това струва пари. В същото време болницата е търговско дружество. Освен медицински има и икономически директор. Те двамата трябва да решат кое е рентабилно. Когато имаме регламентирани стандарти и критерии, няма нужда някой отвън административно да им нарежда, че трябва да имат например двама дерматолози, ако те не са им нужни.

Същото е и с гастроентеролога, който идва в болницата да прави гастроскопии. Защо той трябва да дава 24-часово дежурство? Нека има дежурен интернист, кардиолог. Просто се забрави специалността „Вътрешни болести”. Затова казвам, че всичко трябва да бъде обмислено в диалог с лекарите. Моят опит показва, че административно проблемите не могат да бъдат решени. Трябва да се чуе и лекарят в провинцията, неговото виждане е абсолютно различно от това на колегата му в големия град, защото има други нужди. И д-р Нанев няма нужда да ходи в Родопите, достатъчно е да отиде 30 км на запад от София, за да види за какво става дума. Ще бъде потресен.

Нещата не са мръднали от времето, когато аз се върна� да работя по разпределение в София-област през 1983 г.! Другата грешка беше, че вниманието изведнъж се концентрира само върху болниците. Ако си спомняте, през 2009 г. касата в доброто сътрудничество с общопрактикуващите лекари успяхме да извоюваме едни 30 000 лв. отгоре, които дадохме на първичната помощ. Първичната помощ е основното звено в медицината. Идеята ни беше да налеем повече пари, за да имаме повече изисквания към общопрактикуващите лекари, да могат те да поемат голяма част от хронично болните. И едва когато състоянието на даден хроник се изостри, той при нужда да отиде при специалиста, което е по-скъпата помощ.

Финансовите възможности не бяха големи, но това беше първата стъпка, от която трябваше да се стартира. Защото докато не осигурим непрекъсната грижа за пациента, неговия непрекъснат контакт с общопрактикуващия лекар, който трябва наистина да бъде на входа на системата, нищо не сме направили. В момента не сме осигурили най-ниското ниво, а говорим за хеликоптери!

Акцентът трябваше да падне върху хронично болните – тя� как ще осигурим с лекарства и периодично наблюдение, за да не се стига до усложняване на заболяванията. И оттам нататък трябваше да се продължи по тази схема, за да стигнем накрая и до болниците, с предварителен задълбочен анализ за нуждите на всеки един регион от съответен тип болници. Не да закрием болницата в Радомир (примерът е съвсем произволен, просто съм наясно със ситуацията там). Тя може да стане спокойно филиал на голямата болница, там се лекуват хронични сърдечно-съдови и неврологични заболявания. Нека да остане с тези две отделения, без администрация, каквато ще има в голямата болница. Просто хората с такива заболявания ще бъдат насочвани от голямата болница към радомирския й филиал. А необходимите специалисти ще работят и там. Такъв анализ може и трябва да се направи за всеки отделен регион. За да може в многопрофилните болници да останат наистина спешните случаи, тези, които имат неотложна нужда от болнична помощ.

...

По темата за лекарствата какво ще кажете?

Много сериозна тема. Половин година говорихме, че бюджетът няма да издържи на този лекарствен списък. Виждате, още през януари 2010 г. има преразход от 7 млн. лв. и вече е предложено за някои лекарства пациентите отново да започнат да доплащат. Тук има и социален момент. В малки общини, а и не само там, много хора влизат в болница, защото не могат да си купят лекарствата. Това е бедна България. Преразходът в лекарствата, стопирането на достъпа до болниците, намаляването на регулативния стандарт – за какво качество на услугата можем да говорим?

Качеството очевидно намалява, расте обаче недоволството. От това, което казвате, излиза, че то е оправдано?

Категорично. Коментирали сме с министър Нанев и това, че обществото трябва да е информирано какво се случва.

Е, когато самият министър се лута и бърка стъпките, а Лъчезар Иванов само се кара от телевизионния екран, как обществото да бъде информирано какво се случва!

Виждали ли сте листовките, които министерството сега раздава? Във втората листовка, където се обяснява къде може да се ползват болнични услуги, всичко е в бъдеще време. „През 2011 г. ще има такива и такива болници...” – това е още едно доказателство за лутането.

Твърдеше се, че със затварянето на въпросните болници биха се спестили 130 млн. лв., но дори и да е така, те не спасяват положението.

Тези 21 болници, за които ставаше дума, категорично не могат да икономисат тези пари. Една такава болница харчи средно от порядъка на 25 000 лв. месечно. Не са те проблемът на българското здравеопазване.

Много по-сериозният проблем не са ли мастодонтите – държавните болници – Военна болница с всичките си филиали, „Пирогов”, Медицинска академия, Транспортна болница, МВ� болница и т.н.? Това са болниците, които държавата финансира от бюджета, те правят огромни дългове, търгове за ремонти и апаратура за десетки милиони...

Да. Откакто влязо� в системата на здравното осигуряване, винаги съм била в сектора за контрол. Основно правило при нас е да проверяваме тези, които харчат най-много средства. Там могат да се открият много интересни неща. Виждам ги сега, когато съм в частния сектор, когато пристигат фактурите на частноосигурените лица в частния фонд. Големите фирми, като „Хюлет Пакард” например, имат пълни пакети. Една част от този пълен пакет е възстановяване на разходите. Установяваме любопитни неща, за които съм информирала Д. Димитрова – сътрудничката на министър Дянков, която се занимава със здравеопазването. Може например да се види един и същ консуматив или услуга на най-различни цени – от 300 до 3000 лв. Това кой го контролира в държавата? Коя е всъщност нормалната цена?

Оттук идва и негодуванието на частните фондове, защото той е сключил договор и е задължен да възстановява всичко, а едно е да го възстановиш на цена 300 лв., съвсем друго – на цена 3000 лв. Най-често това, за което се обаждат да питат пациентите, е дали фондът покрива избор на екип – понятие, което нито един министър не пожела да формулира. Когато един човек е задължен по закон да бъде 8 часа на работа и за това получава заплата, какво означава избор на екип? За да стигнем до парадокса, когато в съответното лечебно заведение има само един-единствен екип.

...

Налага ли се ново остойностяване на клиничните пътеки?

Определено, но за да има реално остойностяване, според мен трябва да се използва опитът на чужди експерти. Има институти, които само с това се занимават. Разбира се, те трябва да бъдат запознати с конкретните български условия – средна заплата за страната, средна заплата на лекарите. Освен това в момента се е получил огромен дисбаланс в заплатите в отделните специалности – има специалности със средна месечна заплата 47 000 лв.

Лошото обаче е, че консумативите са на европейски цени, а трудът е изключително евтин тук. И когато се прави такова остойностяване, това трябва да се има предвид: работим със същата апаратура като на Запад, със същите методи, лекарите ни не са по-ниско квалифицирани, т.е. всичко това струва точно толкова пари, колкото и в западните държави. Затова, ако се направи наистина реално остойностяване, като цяло ще излезе една огромна сума. И не е основният проблем в това, че някои клинични пътеки са надценени, а други подценени, просто трябват много средства. А за да стартира и продължителното лечение, също трябват средства и това не са пътеки, а цели пакети дейности.

Тук ни трябват обучени сестри и болногледачи. Абсурд е да хванеш човек от тротоара и да го направиш болногледач – дори само чисто санитарните дейности и отношението към пациента изискват някакви знания и умения. В този аспект е възможно и наложително да се кандидатства по проекти за обучение на персонал. Реформата включва всичко, за което си говорим, вкл. и съзнанието на хората. На пациента трябва да бъде внушено, че не е задължително да влезе в болница, за да получи необходимата помощ, че той много по-добре ще се чувства вкъщи. Напоследък западните държави се ориентират тези продължителни грижи да се изнасят в дома – от една страна, е по-евтино за самия фонд, от друга, пациентът се чувства по-комфортно. И ето един огромен пазар за нашите сестри вместо да работят в чужбина. Може да се помисли за сключване на договори и с тя� за оказване на тази помощ по домовете. Но в тази дейност има много социален момент, затова здравното и социалното министерство трябва да работят заедно.

Това, което си говорим, е много тъжно.

Със сигурност е тъжно. Съзнавам, че в един момент човек става пациент, и мисля, че е наказуемо да работиш в сферата на здравеопазването и нищо да не си направил за подобряването на положението на пациента. От друга страна, част съм и от лекарското съсловие, което сега е страшно объркано. Лекарите не знаят какво да правят, защото не знаят какво ги очаква. Все по-често колеги от моето поколение отиват да работят в чужбина. Ситуацията на младите лекари също е много тъжна.

Законът така е разписан, че те не могат да намерят поле за изява и обикновено отиват във фармацевтичните компании. Не могат да започнат като общопрактикуващи лекари, защото населението е разпределено. Свободна практика има, но няма хора. Трябва да специализират, за да започнат работа като специалисти, а как да специализират, като не работят никъде? Искаме по 2-ма специалисти във всяка област, но 10 години няма никакви специализации в България. Параграф 22. Моето поколение е от последните, които специализираха, оттам нататък е ужас. Какво ще оставим след нас? Наистина картината е много тъжна. Затова управляващите в здравеопазването не трябва да мислят какво ще направим на 1 февруари, а да планират реформа на базата на анализи с години напред. За да не се получава пропаст. Защото мисля, че в момента сме на ръба на пропастта.

*Д-р Румяна Тодорова е родена през 1958 г. в София. Завършва Медицинската академия в столицата със специалност „Кожни болести и венерология” и Университета „проф. Асен Златаров” в Бургас със специалност „Стопанско управление и здравен мениджмънт”. Преминава обучителни курсове по здравен мениджмънт в Австрия и Европейския мениджмънт център. Работила е в Районната болница в Сливница, в две софийски поликлиники и в Областния диспансер по кожни и венерически болести. От 1995 г. до февруари 2004 г. е директор на диспансера. В системата на НЗОК работи от февруари 2004 г. и заема последователно длъжностите зам.-директор на РЗОК – София област, директор на дирекция „Извънболнична медицинска помощ”, на дирекция „Договаряне, методология и контрол на извънболничната помощ” в Централното управление на НЗОК, зам.-директор по лекарствата и контрола в НЗОК. От 1 септември 2006 г. до 2 ноември 2009 г., когато подаде оставка, е директор на НЗОК.

С д-р Румяна ТОДОРОВА, бивш директор на НЗОК, разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА / glasove.com

Източници[редактиране]

Новината в Спешно.Инфо (лицензирана в Уикиновини под CC-BY, версия 3.0 или по-късна)